Вход

×

Записки на един луд

За това събитие вече не се продават билети!

при Театър Възраждане, Bulgaria на 23 V 2017 от 19:00 до 21:00

_

Код за събитието на каса на Fastpay : 29377

Автор: Н. В. Гогол
Режисьор: Ованес Торосян
Сценография: Пламена Дичева
Участват: Георги Гоцин, Виктория Миланова

Системата ни ще избере за вас автоматично най-добрите свободни места в залата

Описание

В света съществуват два типа хора – малки и големи. Малките хора обикновено са невидими, дребни, изолирани от обществото, а големите управляват света. Обикновено случките в живота ни определят към кой тип спадаме, но всеки трябва сам да открие мястото си в действителността.

Гогол изследва съдбата на малките хора, като показва, че те са обикновени личности с реални проблеми. Проблеми като невъзможната любов, желанието за справедливост, лудостта на една реалност. В Записките на един луд той пресъздава именно тази реалност. Неговият герой е малък човек, пренебрегнат от съдбата, борещ се за своите идеали и мечти. Човек, тласнат към лудостта от собствените си разсъждения. Дали дневникът на този луд човек е доказателство за болната му душа, или за страданията му в едно болно общество? Хората в днешно време се интересуват само от мястото и положението си в обществото – колкото по-високо е стъпил един човек, толкова по-богат и обичан е той сред приятелите и враговете си, следователно той е голям. Живеем в свят на големи хора, с големи идеи и големи провали. Малкият човек е този, който съхранява ценностите в света. Той е този, който цени красотата, истината и любовта. Попришчин намира своята любов и губи разсъдъка си заради нея, изгубвайки се някъде между несправедливостта на реалността, в която живее, и нереалния свят, който създава. Неговият инстинкт да следва сърцето си го прави не малък човек, живеещ в голям свят, а голям човек, за когото светът е малък. Стихията на безумието, обзела Гогол, ни разказва една проста история за любовта, която може да подлуди човека. Именно гениалната простота на автора, прави неговите текстове актуални и днес. Той рисува проблемите, вълнуващи хората по онова време като реални случки на днешното общество, като художествено изображение на действителността. Но да не забравяме, че и в най-голямата трагедия, можем да открием късче светлина и да намерим щастието. Вярата в самите нас е ключа към успеха ни и към нашето благополучие. Понякога трябва да стиснем зъби и да се изправим срещу себе си, за да победим. Дори самият Гогол се е простил с нашия свят с думите: "Ще се смея през сълзи”.


”Ще се смея през сълзи”, казал Гогол на смъртния си одър. И макар историите за предсмъртните реплики да предизвикват по-скоро иронична усмивка (да не би някой да е присъствал и да е записвал?), те служат на голямата задача да завещаят една ”празна тайна”, която да ражда нарастващо любопитство около личността на умрелия.

Такава една типично руска ”тоска” – безпокойство, съчетано с вяра в света – броди и из режисьорския дебют на Ованес Торосян по Дневникът на един луд от Гогол. Накрая болната от нормалност публика пада в капана да се смее най-много на най-крайните и безнадеждни форми на лудост.
В тон с наложилата се у нас (а и не само) асоциация за ”шинела”, всяка постановка по Гогол съдържа потенциален риск да се плъзне по линията на мотива за социално декласирания чиновник, и така да се озовем пред политическото послание – ”те са виновни”. Но дори и най-последователно проведената критика ще подцени, че героите на руския класик не са инструменти на социалната сатира, а хора с лица, тела, съдби и тъкмо това е тяхната драма. Затова ценното на този опит по Гогол е, че той почти напълно обръща гръб на Машината и не злоупотребява с ”малкостта” на персонажа си. Напротив, сред семпло аранжираната тясна ”квартира”-сцена мечтите му изглеждат още по-големи.
Подобен романтичен привкус се дължи не само на избора на Гогол да разкаже историята радикално лично, през аз-формата на дневника, но навярно и на актьорския опит на Ованес Торосян. След като свикнахме с присъствието му в Източни пиеси и Аве, където героите му израстват поучително от точка А до точка Б в хода на филма, тази негова невинност бе използвана и в театъра от Десислава Шпатова в Идиот 2012. Затова нищо чудно, че Попришчин е наивен, патетичен, ръкомахащ и... в крайна сметка – театрален, такъв какъвто се очаква да бъде последният човек, останал да защитава надеждата.
Липсата на други изисква Георги Гоцин да поеме цялата отговорност на въпроса ”защо не съм друг?”. И я поема, като развива своя образ в рамките на повече от час и половина – гросмайсторска граница за сам човек на сцената. Докато в началото той играе предимно чрез текст, то по-забележителна е еволюцията на Попришчин към лудостта, илюстрирана с потъването на белите му дрехи в мастило и със спазматичните безсмислени записки от 43-ти април – там, на границата на езика, когато безвъзвратно си се превърнал в маргинал. Тогава безличната и потънала в мрак публика сама се превръща в Машината – тя екзекутира лудия, прекрачил нейните собствени граници.

Дрескод

няма

Записки на един луд

Подробности за мястото на събитието

Театър Възраждане

Още на Театър Възраждане календар

Адрес

София, пл. Славейков 4, Столична библиотека

Напътствия

София, пл. Славейков 4, Столична библиотека Още...

ТикетЛоджик използва бисквитки с цел подобряване на предоставяните услуги. Натискайки ""Приемам"" означава че сте съгласен/а с нашата политика за бисквитките. Премам